This is one of the topics I'll probably never be completely comfortable with. I decided to write about it with the hope of helping someone in the same position as me and also informing people who have never experienced it about what I'm dealing with. It may be a long post, be warned.
How it began
The time when it began for me was when I was 15. I had gone to the cinema with a friend and we sat in McDonald's after that to eat and I started feeling really nervous all of a sudden. I had trouble breathing and my hands went numb. It had never happened to me before, so I didn't know what it was and what I could do, so naturally I panicked even more. Which didn't help at all. Eventually, I went home, but I didn't feel any better, so I decided to call an ambulance, because it literally felt like I was dying. The doctor told me that there was nothing wrong with me and that it was probably just nerves. And that is how I experienced my first panic attack.
The trouble was that because it was all so sudden and unexplainable I didn't know whether it could happen again or not. God, it did. Nearly every day after that for who knows how long. I couldn't go to school without having pills with me and even if I took them they wouldn't help and I would go home. I couldn't go on the bus, I couldn't even go to the city centre. Whenever I did anything I got a panic attack all over again.
Where I'm at now
The thing is, I knew there was nothing to worry about and probably nothing bad was going to happen, but I wasn't able to control it. I still get nervous whenever I am in a situation I know is hard or not good for me to get out of. For example, when I have lectures - I know there is nothing to worry about, but I also know that I should stay there until a certain time and I am required to take notes and pay attention. Basically, whenever something is expected of me. The thought that I shouldn't get myself out of the situation worries me. I feel trapped and I become anxious, and whenever I become anxious I start feeling sick and I have a fear of being sick in public, so it's all a full circle.
My safe place
I have a safe place - my home, and it calms me down to think that I can quickly return there if anything bad happens. I don't feel completely calm at home either, sometimes I feel better when I'm not there. I have found that a good part of it is the people you surround yourself with. Because of my safe place though, I am even more trapped. I can't travel far from home (further than 2-3 hours by car), because I will find myself in an unfamiliar situation and I don't know how I will respond. I won't be able to return home if I feel sick or something bad happens, so I generally avoid it. Don't get me wrong, I want to travel, I want to go to places I've never been to before, but at the same time it's terrifying to me.
How I deal with a panic attack
I'm proud to say that I get one extremely rarely nowadays and whenever I do, I don't react in any way to it and it just passes. However, I do get anxious all the time - when I'm travelling to Uni, when I think about the future, when I write a post (right now for example),
every time I go out. There are two ways I deal with it, depending on the situation. There are two types of situations for me:
- When I'm changing my state, about to do something or go somewhere.
This is where the situations I know I can't get out of fall. In this case what I do is I just try to switch my brain off as much as I can and go in it head first. I have to come to the realisation that the quickest and easiest way to get it over with is to just do it as soon as possible. I try to turn my anxiety into motivation to do the thing that worries me and in most cases I succeed. This is also the way I handle exams.
2.
When I'm already in a situation and have been in it for a while.
This is the type that is harder to deal with for me. This is when the anxiety hits me unexpectedly. For example, when I'm sitting in a restaurant (I wasn't able to eat out for a very long time) or taking a walk. I haven't been exposed to anything that might provoke a panic attack, but I start feeling like I might get one. In this type of situation I have to get myself away as quickly as possible so I have some time to clear my head and take a breath. If you're sitting in a restaurant, go outside and walk a bit, if you're at a party, find a quiet and secluded spot. In general, change your place, move, don't let yourself think too much.
Of course, there might be different types of situations to different people, but that's how I classify mine and deal with them.
Moving forward
What's important is to remind yourself that you're not alone in this, you're not the first person this has happened to and help is going to be given to you if you look for it. I keep telling myself that. I know that this problem will disappear eventually, but until then I will keep pushing and challenging myself to do more, because at the end of the day, change comes from within.
I would be more than glad to hear from people who have dealt with anxiety or are still dealing with it, if you're shy you can even talk to me anonymously.
It has honestly been a challenge writing this post, but I know that it's worth it even if it helps just one person.
 |
| A place where I felt calm. |
Това е една от темите, за които може би никога няма да ми е удобно да говоря. Реших да напиша тази публикация с надеждата, че ще помогна на хора в същата позиция като моята и ще обясня на хора, които никога не са преживявали това, с какво се боря. Може да е дълъг пост, предупредени сте.
Как започна
Когато всичко започна бях на 15. Бях ходила на кино с приятелка и бяхме седнали в McDonald's след това, за да хапнем. Изведнъж започнах да се чувствам много нервна. Стана ми трудно да дишам и ръцете ми изтръпнаха. Никога не ми се беше случвало преди, така че не знаех какво е и какво мога да направя и естествено се панирах още повече, което не помогна изобщо. Накрая се прибрах вкъщи, но не се почувствах по-добре, затова реших да се обадя на линейка. Буквално имах чувството, че умирам. Лекарят ми каза, че ми няма нищо и че най-вероятно е само нерви. Така преживях първата си паническа атака.
Проблемът беше, че понеже всичко беше толкова внезапно и неочаквано, не знаех дали ще се случи пак или не. Случи се. Всеки ден след това за кой знае колко дълго. Не можех да ходя на училище без да си нося хапчета и дори и да ги вземах, те не помагаха и се налагаше да се прибера. Не можех да се кача в автобус, не можех дори да стигна до центъра. Каквото и да правех, получавах паническа атака.
Къде съм сега
Проблемът е че знаех, че няма нищо, за което да се притеснявам и най-вероятно нищо лошо няма да се случи, но не можех да го контролирам. Все още ставам нервна, когато съм в ситуация, от която знам, че е трудно или не в моя полза да се измъкна. Например, когато имам лекции - знам, че нямам причина да се притеснявам, но също знам, че трябва да стоя там до определен час и се изисква от мен да си водя записки и да внимавам. Общо взето, когато знам, че нещо се изисква от мен. Мисълта, че не трябва да се измъкна от ситуацията, ме притеснява. Чувствам се притисната и ставам неспокойна и когато стана неспокойна, ми става зле, а имам страх от повръщане на публично място, така че е омагьосан кръг.
Безопасното ми място
Имам безопасно място - вкъщи. Успокоява ме мисълта, че мога бързо да се върна там, ако нещо лошо ми се случи. Не се чувствам напълно спокойна и вкъщи, понякога даже ми е по-добре, когато не съм там. Осъзнах, че голяма част зависи от хората, с които се обкръжаваш. Заради безопасното ми място обаче съм още по-приклещена. Не мога да пътувам надалеч от вкъщи (повече от 2-3 часа с кола), защото ще се окажа в непозната за мен ситуация и не знам как ще реагирам. Няма да имам възможността да се върна вкъщи, ако ми призлее или ми се случи нещо лошо, така че като цяло го отбягвам. Не ме разбирайте погрешно, искам да пътувам и да отида на места, където не съм била преди, но в същото време това ме ужасява.
Как се справям с паническа атака
Гордея се, че напоследък получавам панически атаки страшно рядко, а когато получа, не реагирам по никакъв начин и то просто отминава. Нервна съм през цялото време за сметка на това - когато пътувам към университета, когато се замисля за бъдещето, когато пиша публикация (сега например),
всеки път като излизам. Има два начина, по които се справям, зависейки от ситуацията. За мен има два типа ситуации:
- Когато си променям състоянието, предстои ми да направя нещо или да отида някъде.
Към това спадат ситуациите, от които знам, че не мога да се измъкна. В този случай, това, което се опитвам да направя е да изключа мозъка си толкова, колкото мога и да се впусна с главата напред. Трябва да осъзная, че най-бързия и лесен начин да се измъкна е просто да го направя колкото може по-скоро. Опитвам се да превърна тревожността си в мотивация да направя нещото, което ме притеснява и в повечето случаи успявам. По този начин се справям и с изпити.
2.
Когато вече се намирам в дадена ситуация от известно време.
С този тип се справям по-трудно. Тук тревожността ме връхлита внезапно. Например, когато съм седнала в ресторант (доста дълго не можех да се храня навън) или се разхождам. Не съм имала контакт с нещо, което може да провокира паническа атака, но въпреки това започвам да се чувствам сякаш ще получа такава. В този тип ситуация трябва да се измъкна по възможно най-бързия начин и да си дам време, за да изчистя мислите си и да подишам. Ако седиш в ресторант, излез и се разходи малко, ако си на парти, намери тихо и спокойно място. Общо казано, смени си мястото, движи се, не се оставяй да мислиш твърде много.
Разбира се, може да има различни видове ситуации за други хора, но по този начин аз определям моите и се справям с тях.
Продължавам напред
Важно е да си напомняш, че не си сам, не си първият човек, на когото това се случва и помощ ще ти се даде, ако я потърсиш. Винаги си повтарям това. Знам, че този проблем ще изчезне постепенно, но дотогава ще продължавам да се натискам и да се предизвиквам да направя повече, защото в крайна сметка, промяната идва отвътре.
Бих била повече от щастлива да говоря с хора, които са се сблъсквали с такава тревожност или все още се борят, можете да ми пишете дори анонимно.
Честно казано, беше предизвикателство да напиша тази публикация, но знам, че си е заслужавало, ако съм помогнала на дори един човек.
